За театралния пушек

Фауст от Гьоте

постановка, сценична версия, музикална картина и хореография Лилия Абаджиева

сценография и костюми Васил Абаджиев

Драматичен театър “Стоян Бъчваров” Варна

Лилия Абаджиева-“l’enfant terrible” на българската режисура не е вече уви, дете, а само terrible.

Нейният джобен формат на”Фауст” на сцената на Драматичен театър Варна е с точен адрес-полуграмотните фенове на Ивана, Камелия и пр. “културни”стандарти. Те едва ли ще посегнат към нещо различно от наръчник за употреба, но узнавайки накратко сюжета на произведението, ще задоволят скромните критерии на родното образование. Едва ли ще им се случи повторно да чуят Реквиема на Моцарт и френетично да го аплодират, обвити в дим и ослепени от прожектори. В този смисъл Лилия Абаджиева е почти мисионерка.

Впрочем еклектичното музикално оформление на спектакъла е неизчерпаема тема. Липсваше  само химна на обединена Европа на финала. Режисурата се е увлякла и потънала в зрелищността на интермедиите до такава степен, че за Валпургиевата нощ се оказва “въоръжена” само с една блиц лампа и няколко трафарета от инструментариума на движенческия театър/поради изчерпване на въображение и техника/. Естетска, сама по себе си, аркадата на Васил Абаджиев е преекспонирана чрез безкрайно дългите въртения на кръга.  Актьорското присъствие е рамкирано в буквална жесто-мимическа илюстрация на текста, поднесен с много интонационни меандри и вехтозаветен патос /а ла Куркински/ пред микрофон , и до степен на разпадане на смисъла му/нали е само повод/. Актьорите самоотвержено, с хореографска прецизност редят “мизансцена” от живи картини, някои от тях- автоцитати от предишни постановки на Абаджиева /”Страданията на младия Вертер” напр./Режисурата явно си е самодостатъчна. И всичко това обилно гарнирано с  децибели, светлинни ефекти, пушек и динамика на физическо ниво.

Сега разбирам защо такова “явление” в българската режисура нямаше как да се случи преди 30г. ! Малко театри разполагаха с машини за пушек.


About this entry